“Рибарят и неговата душа”

-Виждали ли сте сянката ми?
Много прилича на мен,
но без лице...
Вече не казвам “Извинете”!
Защо да се извинявам
на хора, които ме подминават,
сякаш не съм казала нищо.
А всъщност
аз имам нужда от помощ.
-Извинете, виждали ли сте някъде
сянката си, госпожа?
Учтива съм само със себе си.
.
Една сутрин
усещам особено напрежение.
През мен минава ято
твърде странни птици.
Те се подхлъзват,
залитат,
падат,
счупват се
и се самоубиват.
Няколко поредни нощи
сънувам самоубийства.
А после загубвам сянката си.
.
Не мога да накъсам
дните си на стихове.
Постоянно се блъскам
в плавните преходи
между абзаците.
-Да имате, Госпожа,
ножица за облаци?
Започвам всяка седмица
на нов ред
с два пръста по-навътре.
.
-Последно я видях
преди няколко дни.
Подхлъзна се,
докато балансираше
във коловозите
на непочистените зимни улици.
И падна.
После
през нея мина автомобил.
-Защо не й помогнахте!!!!!
.
Влизам в литературни форуми,
гладна за reality-творчество.
Най-лишените от поетично чувство
уви, са винаги
така патологично продуктивни.
Потапям се в посредственост.
Искам да потъна,
но дупето ми
упорито щръква на повърхността
след всяко гмуркане.
.
-Защо не й помогнахте?
Пускам ридания на запис.
.
Да дълбая в себе си
е като да ровя в огледалото,
знаейки,
че зад отражението
има само стена.
.
Завъртам кранчето на сълзите.
.
Свличам се на пода,
уморена до смърт.
Издълбах огледалото
и поставих на дъното му
врата,
върху която
очертах по спомени
сянката си.